21/05/2025
В последните седмици все по-често попадам на статии, коментари и публикации, свързани със статуса и заплащането на медицинските сестри в България – теми, които дълбоко ме засягат не само професионално, но и лично.
Затова реших и аз да изразя своята позиция.
Мълчаливото достойнство на сестринството – колко струва една съвест?
В България има професии, които се виждат и се чуват. Професии, които могат да спрат града – с отказ от движение, с блокада, с вдигнати ръце, с гневен лозунг.
И има професии, които не могат да си го позволят. Защото носят отговорност, която не може да бъде поставена на пауза.
Медицинската сестра не може да остави умиращ. Не може да каже: „Днес не съм съгласна със системата, няма да поставя тази инжекция.“ Не може да се обърне и да си тръгне, дори когато тялото ѝ не издържа, дори когато не ѝ достигат сили, средства, почивка, признание.
Именно в това се корени парадоксът: Колкото по-незаменима е една професия, толкова по-лесно се приема за даденост!
Категория труд или категория ценност?
Мога да дам много примери за добре платени професии или работни места - дори един продавач-консултант в супермаркета получава по-добро заплащане от медицинската сестра.
Но не мисля, че противопоставянето, или сравняването на една професия или работа с друга ще донесе нещо позитивно.
Всяка работа е достойна! Всеки труд трябва да се цени и заплаща добре!
Само че има едно друго мерило наречено "Категоризацията на труда", което определя тежестта, стреса и риска за здравето и живота на този, който я върши тази работа.
Категоризацията на труда не е просто административен факт – тя е психологически етикет. Послание от държавата, което казва: „Твоята работа не е достатъчно рискова, достатъчно важна, достатъчно заслужаваща признание.“
Ето това признание липсва на медицинските специалисти за безсънните нощи, за скритите сълзи, за умората и психическия стрес, за умрелите нервни клетки!
Това е тихата, но смазваща травма в професията – не само изтощението, а чувството за невидимост.
Не става на въпрос само за ниското заплащане.
Да погледнем отвъд числата: какво носи една медицинска сестра всеки ден
• Сестрата е човекът, който хваща ръката на пациент с ХИВ, хепатит, сифилис, сепсис, без да се поколебае!
• Тя е тази, която поема болката на родилка, страха на онкоболен, последния дъх на дете, думите „Не ме оставяй да умра“ или "Страх ме, че няма да видя повече децата си"!
• Тя е свидетел на страданието, без правото да се срути!
• Тя е тази, която ще си тръгне у дома с прегризано мълчание, защото не иска децата ѝ да знаят как изглежда една затваряща се чанта за труп.
И въпросът не е колко струва тази работа. Въпросът е: Защо още не сме я оценили достойно.
Хипотезите за липсата на промяна, вечните реформи в здравеопазването – и тишината, която ги храни са:
1. „Сестрите няма да стачкуват“ –така мислят управляващите!
Политическата система разчита на етичния кодекс на професията и на дадената Хипократова клетва. На факта, че медицинската сестра няма да напусне пациент, защото е милосърдна и човечна!
Но това не е аргумент за експлоатация – това е повод за уважение и адекватна компенсация.
2. Патриархалният остатък – В дъното на системата все още тлее неосъзнато схващане, че „женската професия“ не изисква високо заплащане. А сестринството е феминизирана професия! И това влияе. Несъзнавано, но упорито!
3. Неудобната истина за дефицита – Ако признаем, че имаме структурна криза със застаряващ персонал (над 63% от сестрите са над 63-годишни), ще трябва да се действа веднага. А решенията не са евтини. Затова кризата се отлага с мълчание.
4. Липсата на политически натиск от гилдията – Защото най-съвестните мълчат. Работят. Надяват се. Изпращат пациенти в последния им път – и след това се връщат да сложат системата на следващия.
Сестрите напускат системата.
Не само България! – А Професията!!!
Тази професия, която вършат с любов!!!
И Това, което държи гилдията жива, е съвестта им, а не условията.
Но съвестта има предел. И тялото също!!!
Когато последната сестра с 40-годишен стаж окачи престилката си, не се чудете къде са младите. Те са избрали друг път. В една държава, в която дори не са им дали шанс.
Послание към тези, от които зависи:
Не говорим за пари.... Въпреки, че всеки ходи на работа и за пари...
Говорим за отношение!!! Отношение към тези, които са посветили живота си на най-ценното - ЗДРАВЕТО НА НАЦИЯТА НИ!
Говорим за смисъла, който една държава влага в труда на тези, които са част от Националната сигурност на страната ни.
Ако нито един от вас не е затварял очи на умиращ..., не е връщал сърдечна дейност с компресия на гръдния кош...., не е усещал кръв по ръцете си, която не е ваша и не е чувал писъците на страдащи – то тогава нищо не сте разбрали и НЕ вие трябва да определяте заплатата, категорията и условията на живот на една медицинската сестра/ медицински специалист!
Днес, може би все още не късно и можем заедно да защитим изчезването на тези бели ангели!
Или утре да броим тишината!
